В романа “Преди да се родя и след смъртта ми” на Ивайло Петров главният герой си “спомня” историята на своя род, както и самото си раждане и първите си дни и месеци на белия свят.
Ако сте чели романа, сигурно сте запомнили сцената, в която бебето е държано завързано в люлката си, след като проходило “преждевременно” – преди да са проходили и другите две бебета в селото по онова време.
А ако сте я запомнили, то е защото наистина е смайващо колко много ненужни усилия полагаме ние, родителите, да вкарваме децата си в някаква предварително зададена рамка. Рамка, в която може да се окаже, че те никак не пасват и която изкривява посоката им на растеж и представите им за себе си. Това е жестокост, която се проявява и в днешно време под различни форми в семействата – често несъзнавано.
Всяко дете е уникално – и това е прекрасно
Когато се ражда, когато започва да пораства и да опознава света и себе си, детето не знае дали “трябва”, или “не трябва” да бъде различно от другите. Родителите сме тези, които носим отговорността да вдъхнем на детето си увереност в себе си.
Да го окуражаваме да се изразява
На публични места всички сме виждали безброй майки, бащи, баби, които смъмрят децата: “Стой мирно!”, “Тихо!”, “Не викай!”. Малко по малко на децата им се налага да изучат социалните норми и да спазват важните правила.
Но дали се сещаме също толкова често да ги окуражаваме и да изразяват себе си? Да ги попитаме как се чувстват, какво мислят, защо не харесват някои деца в детската градина или в училище, с какво ги плаши поведението на леличката или учителката… Когато им задаваме въпроси за тях самите и за емоциите, които изпитват, ние им подсказваме, че тяхната уникална същност е важна. Че мислите и преживяванията им имат значение.
Да не линчуваме детето за грешките му
Когато децата грешат, наш дълг като възрастни е да говорим с тях и да им посочваме нещата, които в конкретната ситуация са довели до лош резултат. Но е важно да го правим така, че да не караме децата да се чувстват лоши. Вашето дете трябва да знае, че всеки греши – дори добрите, умните, отговорните. Децата и възрастните грешат наравно, важното е да умеем да се поучим от грешките си. Както и да можем да се извиняваме тогава, когато сме засегнали някого.
Недейте да казвате на детето си: “Ти постоянно ми късаш нервите”. Кажете: “Разстройвам се, когато съм ти обяснил/а нещо веднъж, а ти все едно изобщо не ме слушаш и разбираш”. Не превръщайте критиката в лична нападка.
Да бъдем честни пред себе си за своята собствена неувереност
Често импулсите ни да критикуваме и ограничаваме детето са проекция на факта, че ние самите нямаме смелост да отстояваме себе си.
Може би сме отгледани в прекалено строга и ограничаваща среда. Може би нашите собствени родители, волно или неволно, са стъпкали увереността ни и са ни направили плахи, накарали са ни да живеем в догонване на техните неосъществени стремежи и в страх, че ако покажем истинската си същност, ще бъдем отхвърлени и наказани. Често хората, неспособни да се изразяват свободно, принасят и децата си в жертва на същия потиснически модел.
Затова първо погледнете към себе си – критикувате ли се вътрешно, подценявате ли качествата и постиженията си, страхувате ли се да изказвате мнение, изпитвате ли прекалени съмнения в шансовете си за успех? Ако си отговорите на тези въпроси с “да”, то можете да бъдете сигурни, че пренасяте тези свои проблеми и върху децата си.
Започнете да се учите на смелост и да се харесвате повече такива, каквито сте.
За вашите деца това ще бъде един безценен пример!
Прочетете още: Не крийте проблемите си от децата! Несподелянето изостря детските фантазии и ги прави негативни
Получете онлайн съвет: Справяне със стреса, мотивация и повишаване на самочувствието – консултации с психолога Ина Иванова