Даваме ли си сметка за това как страхът и чувството за вина ни сковават и блокират нашата спонтанност?
Според психолога и психотерапевт Людмил Стефанов, който е един от консултантите със собствена тема в BG-Mamma, именно несъзнаваното чувство за вина блокира пътя ни към разрешаване на множество вътрешни проблеми.
Тази седмица продължаваме нашия разговор, посветен на темата за психичното здраве. И за някои типични модели, залегнали у нас самите, които имат негативен ефект върху психиката и живота ни.
В първата част на интервюто говорихме с Людмил Стефанов за това как се чувстват децата в ситуацията на пандемия и породената от нея криза, как да адресираме проблемите си в присъствието на децата и други интересни теми. По-долу можете да прочетете продължението на нашето интервю.
Можем ли сами да “лекуваме” по-леки форми на тревожност и депресия? И кога според вас задължително един човек трябва да се обърне към психолог или терапевт?
ЛС: Способността на душата да се самолекува е безгранична. Ние можем да се справим с всичко, което животът ни поднася.
И може би единственото чувство, което ни спъва и убива нашия вътрешен потенциал за справяне, е чувството за вина. Като аз правя разлика между чувството за вина и реалната вина (Която по-скоро трябва да се нарече поемане на отговорност за делата си).
Чувството за вина ни потапя в едно блато, от което трудно се излиза сам. Не можем като Барон Мюнхаузен сами да се хванем за косата и да се издърпаме. И тогава ни е нужен външен човек. Защото това чувство е и като гъста мъгла, която ни пречи да виждаме реалността. Не знаем нито кои сме, нито какви сме, нито какво чувстваме реално, нито какво става с хората около нас. С чувството за вина в живота ни нахлува самозаблудата. А ние можем да сме здрави психически, само ако живеем в истината.
Ето за това ни е нужен външен човек: да ни помогне да разсеем тази мъгла и да станем по-осъзнати за реалността.
Срам ли го е все още българинът да отиде на психолог? И какви са основните причини много хора с проблеми все още да не получават професионална помощ?
Естествено, че го е срам. Защото ако си обладан от чувството за вина, ти си и в срама. Срамът е вина, насочена навън, към другите, към очакването да ти се присмеят, да се изложиш. Как така ще се изложа пред външен човек?
Имал съм много клиенти, които буквално ми се извиняват за това, че ме занимават с „такива неща“, при положение, че те затова ми плащат – да се занимаваме с техните „такива неща“.
Какво показва опитът ви с най-младите пациенти? Какви проблеми срещате най-често при младежите?
Там може би най-честите теми са насочени към връзките, към сексуалността. Но моето разбиране е, че тези теми са дълбоко свързани с начина, по който човек се чувства спрямо майка си. В основата на почти всеки проблем стоят преживявания от детството със собствените родители. А опитът ми с метода семейни констелации показва, че понякога тези проблеми ни свързват и с живота на хора, живели две-три поколения преди нас.
Какъв е вашият най-простичък съвет за справяне с трудни ситуации, със състояния на стрес, гняв, безнадеждност? Има ли някакъв универсален похват, с който човек може сам сравнително бързо да си помогне?
Много често в основата на нашите проблеми стои някакъв вътрешен страх, който води до блокаж във всичките ни начинания. Страхът да направим нещо, което за нас е важно, страхът да кажем на някого нещо, да пазим тайни и да лъжем от страх (най-често родителите си) е една от типичните причини този страх да прерасне във всеобщ блокаж и сковаване на нашата спонтанност.
Ето защо единият ми простичък съвет е: “Често правете нещо, което ви изглежда страшно.” Това е много добра тренировка.
И още – изгубени в страха от това как ще ни възприемат другите (Това може би е едно от имената на срама), ние действаме шаблонно, така, както е общоприето, така, както трябва. Но това означава да подчиним живота си на един измислен субект, наречен „обществото“. Кой всъщност представлява обществото? Никой не може да каже.
В тази връзка следващият ми простичък съвет е: „Всеки ден правете нещо изненадващо“.
И един последен, по-личен въпрос. Можете ли да споделите за случай от вашата практика, който чисто човешки дълбоко ви е развълнувал?
По-скоро ще споделя случай, който ме е забавлявал и същевременно изненадал с това как нещата се случват извън нас и че нашият замисъл на терапевти се реализира по странен начин.
Една моя позната, треньор по водна аеробика и инструктор по йога, ми сподели: „напоследък непрекъснато налитам на сладко“ (Цитирам дословно). Никога дори в детството си не е обичала сладко. Но последните 3-4 месеца ходи да претърсва шкафчетата на децата за вафлички и шоколадчета и скришом ги изяжда. Дори си купила сама няколко пъти такива „боклуци“.
Естествено, че с тези занимания със спорт и йога нейното тяло си беше като струна, но като качила 300-400 грама отгоре, започнала да се тревожи и дори много ясно да усеща, че тялото ѝ вече не я слуша както преди.
- Кажи ми какво да правя? – попита ме тя.
Казах ѝ, когато се прибере в къщи, да направи следното упражнение: Да седне на един стол и да сложи срещу себе си друг празен стол. И да си представи, че на празния стол е седнал някой човек и ѝ подава една шоколадова вафличка. И после да се видим и да поговорим. Имах работна хипотеза, че тя развива влечение към сладкото поради няколко възможни причини и исках да ги изследвам.
Но по стечение на обстоятелствата не се видяхме двадесетина дни. И когато се видяхме, аз я попитах:
- Какво стана с това упражнение, дето ти го дадох миналия път?
А тя ме погледна учудено:
- За какво упражнение говориш?!? Ааа, да, сещам се. Аз тотално забравих за него и нищо не съм направила… Но сега си давам сметка, че откакто ми каза този номер с празния стол и вафличката, аз спрях да налитам на сладко!
Завършвам отговора си с въпрос, който е добре всички да си задаваме: „Към кого гледаме и кой си представяме, че гледа към нас, когато правим това, което всъщност не искаме да правим?“
Можете да последвате Людмил Стефанов и в неговата група във Фейсбук – Семейни констелации и психотерапия с Людмил Стефанов.
Психологът Детелина Стаменова: Здравната криза засили разделението у нас