Настоящата здравна и икономическа криза тласна много възрастни към работохолизъм, а при децата засили зависимостта от мрежата.
Това са някои от наблюденията на Людмил Стефанов, психолог и психотерапевт, в ситуацията на продължаваща пандемия и вероятност от пореден нов локдаун. Проведохме с него интересен разговор за страховете, за това дали осъзнаваме как се чувстват децата в тази нова ситуация, как да говорим с най-малките членове на семейството на трудни теми и още.
Формалният повод за това интервю беше датата 10 октомври, обявена от Световната здравна организация за ден на психичното здраве. А същинската причина беше нашата увереност, че у нас в борбата с тревожността, паническите атаки, депресивните състояния и други разпространени психични проблеми все още не достига експертна грижа. И все още за много хора в подобни затруднения адекватната информация си остава оскъдна. Затова и Людмил Стефанов е част от проекта на BG-Mamma Специалистите говорят със своя собствена консултативна тема, в която всеки потребител на форума е добре дошъл да зададе лично своя въпрос.
Ето и първата част от интервюто с Людмил Стефанов:
Ако трябва да скицирате в най-общи линии психологическия профил на българина днес, как ще изглежда той? И забелязвате ли някакво разделение при типичните психологически проблеми – при мъжете и при жените, при по-младите и при по-възрастните поколения?
ЛС: В някои групи за личностно развитие е популярно едно упражнение, което според мен дава много просветляваща енергия в разбирането на различията между хората. Това упражнение се състои в следното: да си представите себе си и своята същност, своето най-дълбоко Аз. И след това си представяте, какво би станало с това Аз и с тази същност, ако премахнете от себе си характеристики, с които се идентифицирате, когато отговаряте на въпроса: „Какъв си ти!“. Ако се откажем от идентификацията със своята националност, после от идентификацията със своята професия, идентификацията със своя социален произход, със своето образование, със своя пол, със своето положение в обществото…. и изобщо, ако се лишим от всички възможни отговори на въпроса „Какъв си ти?“. Все едно ги обелваме една по една като кромид лук.
Тогава хората стигат до прозрението, че от каквото и определение да се лишим, в дълбоката си същност ние си оставаме същите. Тоест – всички тези дефиниции и разграничения служат за някакво улеснение при разбирането и анализа на нещата, улесняват ума чрез залепените етикети да знае за какво става въпрос, но те не достигат до дълбокия феномен на човешкото като такова.
В тази връзка например можем да открием много американци и шведи които имат „робска психика“. Такава психика, в която ние българите сме склонни да упрекваме самите себе си.
Според мен, обаче, когато някой българин казва, че ние българите имаме робска психика, по този начин той просто иска да оправдае собствената си вътрешна несвобода.
Малко след Втората световна война в свободолюбива Америка (блюстителят на световната демокрация), са правени доста социално-психологически експерименти, които доказват, че поставени за кратко при определени условия, американците са склонни да следват своя лидер (Фюрера) със същата слепота, с която културните Германци следваха Хитлер. (Вижте в мрежата експериментите на Аш, на Милдръм, във затвора в Станфорд, за надмощието на синеоките.)
Разбира се, има много класически опити да се извади такъв събирателен образ, който да представи една нация. В България такъв е образът на бай Ганьо. Аз обаче съм на мнение, че този образ е навредил на начина, по който българите възприемат себе си, дал им е един повод за униние и себеподценяване, който играе лоша шега на българина, когато си взаимодейства с други националности. Този образ, освен че е вреден, е и непълен. Можете ли например да си представите Бай Ганьо и като жена? На мен поне ми е много трудно. Тоест – половината българска нация отпадна от този обобщен образ на първо четене…
Вървейки по тази линия, ние можем да видим същото и по отношение на половите различия. Можем да видим например, че много често след раждането на децата им доста бащи изпадат в следродилна депресия, чувстват се потиснати и не знаят как да продължат живота си. Както и има мъже, които в сексуалния си живот „симулират оргазъм“. Така че тези толкова „женски“ състояния са симптоматични и за мъжете. По същия начин има жени, които са „по мъжки“ твърди и целеустремени. Има и мъже, които са хистерични, макар че думата хистерия идва от гръцкото hystera, което означава матка.
Вярвам, че в сферата на психотерапията е уместно да сме отворени към човека с най-дълбока готовност да се срещнем на полето на неговата същност, такава, каквато тя се проявява в настоящия момент, независимо от всякакви обобщени характеристики.
Как се отрази на психиката на българите продължаващата корона криза?
ЛС: Тази криза донесе на хората много страхове, депресия, панически състояния и повлия на начина, по който всеки от нас възприема себе си и своето присъствие в човешкия свят. Много утежнява нещата това, че признаците на паник атаката (задушаване, сърцебиене, стягане), са подобни и на симптомите, причинени от корона вируса…
Спомням си много добре страхът, който изпълзяваше от екраните на телевизорите, когато миналата година през март се заговори за необходимостта да се затваряме по домовете си и да стоим на дистанция един от друг.
Ще споделя едно лично преживяване. В петък в средата на март, когато правителството обяви извънредното положение, както и много други колеги, аз трябваше да премина в работа онлайн, а не на живо в кабинета си. В събота си позволих да се обадя на клиентите си, за да им кажа, че от понеделник ще общуваме през Skype, Messenger, и вайбър.
Дойде понеделник и аз се събудих с мисълта, че ми предстои ден без контакти на живо, без усещането за живо човешко присъствие. И имах странното чувство, че тялото ми е сякаш излишно, изкуствено, като направено от парафин, като восъчна фигура. Това ме свърза много дълбоко с усещането, че не съществувам в истинския смисъл на думата. Събуди се и латентния и характерен за всички хора страх от смъртта. Така че извънредните мерки доведоха до засилване на страха от смъртта по две причини. От една страна, защото ни показваха по телевизията камиони, които извозват трупове и ни съобщаваха ужасяваща статистика. Но с това човек свиква и се адаптира за кратък срок. Както се казва – всяко чудо за три дни.
Смятам, че в много по-голяма степен удря по чувството за сигурност невъзможността да се докоснеш до другия, страха да се приближиш до някой, чувството, че трябва да се пазиш тялото на ближния и от собственото си тяло. Защото ние хората, както и всички бозайници, сме обществени животни (Zoon politikon, по думите на Аристотел). Всички бозайници живеят на групи, на стада, на глутници. И това да сме телесно свързани ни дава чувството за сигурност, дава ни способността да се чувстваме принадлежни. И когато трябва да стоим надалеч от тези, към които принадлежим, това ни захвърля в множество страхове и депресивни състояния. Затова в Древността най-страшното наказание е било да те изгонят от племето. Тогава хората скоро са умирали по психологически причини. Така че за нас и до сега в някакъв смисъл е по за предпочитане да умрем заедно, отколкото да останем сами.
Водени от такива чувства, при първия локдаун много двойки, които се срещаха по веднъж-два пъти седмично, но не живееха под един покрив, се събраха, за да бъдат заедно. Но в последствие се оказа, че те не напразно са стояли на дистанция един от друг. Връзката на много такива хора не издържа напрежението от тази принудителна близост и се разпадна.
Интересно е, че мои клиенти, с които работехме по най-различни други теми, изведнъж оцветиха своята специфична проблематика с картини и образи, свързани с корона вируса. Например един млад мъж, чиито проблем се изразяваше в това, че е много колеблив и склонен излишно да чака, вместо да действа, ми разказа следния сън:
„Стоя на един огромен площад и съм се наредил на безкрайна опашка, която се вие като змия през площада. И кой знае защо държа в ръцете си някакви купони или ваучери. Опашката не помръдва, защото на нея хората са по-скоро като манекени (отново темата за изкуствените тела!!!).
Ясно е какво казва сънят. И затова го попитах: „Защо стоиш на тази опашка? Мини най-отпред!“ Но интересното е, че този сън беше избрал символите, чрез които да покаже на клиента неговия проблем, от актуалната ситуация с корона вируса. Тогава в социалните мрежи се заговори, че понеже хората нервно изкупуват всичко от магазините и се запасяват, в някои страни може да се въведе купонна система…
Много от моите клиенти при първия локдаун станаха работохолици. Особено тези, които останаха да работят в къщи и нямаха контакт с колегите си.
Подобни симптоми виждах и в самия себе си. Ако обикновеното работно време на тези клиенти беше от 9:00 до 17:30, те започнаха да сядат на компютъра още след събуждането си в 7:30 и стояха понякога на него до 21,00. Работохолизмът е типична форма на психична защита, която ни помага да се заровим в работата и да не виждаме опасностите, които крие настоящия момент…
А има ли тази ситуация някакво специфично въздействие върху психиката на децата?
Разбира се че е тази ситуация се отрази най-вече на децата. С тази особеност, че докато възрастните се страхуваха предимно за собствения си живот, децата се страхуваха за живота на своите родители. Много е важно всички да разбираме, че децата предпочитат да умрат те, а не техните родители. И затова, когато се заговори, че децата са в безопасност, но те могат да заразят родителите си или своите баби и дядовци, можеше да се види как в планината родителите ходят спокойно без маски, докато децата не си свалят маските…
Другото, което се случи, беше потъването на голяма част от децата в мрежата и засилването на този тип зависимости. Мрежата за децата играеше ролята и на такъв защитен механизъм, какъвто беше работохолизмът при възрастните.
Когато семейството е изправено пред някакви трудности, как да говорим с децата за тях?
Зависи какви са трудностите. Ако става дума за това, което се случва в отношенията между двамата родители, там децата нямат място. Тоест – те не бива да бъдат въвличани нито в ролята на посредници, нито в ролята на съюзници, които подкрепят някой от родителите при конфликт, нито в ролята на съдници. Това е извън потенциала на децата да се справят.
Но когато в семейството има трудности, свързани с това, че трябва да се пести или когато някой от родителите има тежки отношения с шефа си или когато да речем някой близък човек почине или влезе в затвора – за такива неща е необходимо децата да бъдат уведомявани пряко, лаконично и в най-скоро време. Защото ако подобни трудности не им се съобщават, те чувстват, че нещо се случва, но не знаят какво точно. Ала в семействата, както и в организациите, действа следния принцип: когато няма достатъчно информация, хората винаги си мислят най-лошото. Тоест – криенето и несподелянето изостря детските фантазии и ги прави негативни.
Освен това, ако родителите са изнервени заради проблеми в работата си например, децата са склонни да приемат всичко себеотносно. Те не си казват, че мама и татко са фрустрирани, мама и татко имат своите проблеми, а си представят, че те самите са лоши и са виновни за състоянието на родителите си.
Очаквайте през следващата седмица и продължението на разговора ни с Людмил Стефанов. Един от важните акценти в него ще бъдат конкретните съвети на психолога за справяне с трудни ситуации, състояния на тревожност или депресия.
Можете да последвате Людмил Стефанов и в неговата група във Фейсбук – Семейни констелации и психотерапия с Людмил Стефанов.
Психологът Детелина Стаменова: Здравната криза засили разделението у нас