И ето ме и мен, в последния ми ден като бременна. Седя като голям рошав барбарон на дивана с еднокилограмова кофа сладолед на корема и вече обирам дъното. Не мисля, че нещо би могло да ме опише по-добре. Казаха ми, че вечерта преди плановото секцио трябва да ям за последно в 18.00 часа и какво по-уместно да избера за последно меню от сладолед?


Тъкмо загребвах сетните лъжици, когато усетих нещо, което не ми се беше случвало досега, сякаш се пръсна балон. Не знам дали ме заболя или просто толкова се стреснах, че си въобразих, че ме боли, но определено знаех какво става – водите ми се спукаха. Мина ми гениална мисъл. Ще си седя мирно и със стиснати крака, а те няма да изтекат. Чиста работа. Колкото и да е странно, всъщност сработи. Но пък колко време може да седиш неподвижно в напреднала бременност? На петнадесетата минута вече идеята не ми се струваше толкова умна. Изправих се и водите започнаха да изтичат. Не беше като на филм. Не се изля цяла кофа с драматичен плисък. Въпреки това нямаше и съмнение, че се започва. Тъй като съм чела неведнъж в BG-Mamma, че от изтичането на водите до раждането могат да минат часове, реших, че най-разумно ще е абсолютно хладнокръвно да се изкъпя и приготвя, докато очаквам мъжа ми да се прибере от работа. Той се появи тъкмо когато излизах от банята и погледът му на думите ми „Не се събувай. Раждам!“ определено ще влезе в моите топ 10 спомени за стари години.

Може би не е нужно да ви описвам какво е да пътуваш през центъра на София в час пик. Но представете си същата неповторима емоция, гарнирана с контракции на всеки две минути. Все пак, след час и половина благополучно пристигнахме в болницата. Приеха ме веднага и ме прегледаха. Закачиха ме на апарата за тонове, а лекарите ме попитаха:
– Яла ли сте скоро?
– Да, преди два часа и половина.
– Какво?
– Сладолед.
– Само?
– Ами да… само… един килограм…
Тук последва още един поглед, който ще запомня до края на живота си, напук на всяка склероза. Докторите също едва ли скоро щяха да го забравят, защото в следващите 5 дни при всяка визитация ме питаха „Как беше сладоледът?“.

Въпреки, че предното ми раждане беше секцио и по тази причина и този път беше планирано такова, раждането тръгваше съвсем нормално и се бях настроила този път, че ще родя естествено.
За съжаление нещо се обърка. Не знам какво беше то, но в момента, в който акушерката погледна тоновете на бебето, просто настъпи паника и докато си отворя устата да попитам какво се случва, вече ме търкаляха с леглото на бегом към операционната. Тук доста моменти ми се губят, но в крайна сметка се уредих с пълна упойка. Първата в живота ми. Предното ми секцио беше със спинална и през цялото време бях в съзнание и се смяхме и шегувахме с лекарите. Този път обаче беше друго. Тези от вас, които са преживявали пълна анестезия със сигурност ще ме разберат. За тези, които не са, ще кажа три неща – летяща чиния, мравояд и Тодор Живков. На първо четене те нямат нищо общо помежду си, но повярвайте ми – в проблясъците на разбуждане по време на пълна упойка тези тримата си съжителстват в невероятна хармония.

Не знам колко време мина, не знам и какво се е случвало, но след като ги изпратих по живо по здраво, започнах да се осъзнавам. Първото познато нещо, което видях, беше носът на мъжа ми. Беше се надвесил над мен и нещо ми говореше, но аз по навик не го слушах. Второто нещо, което се появи пред очите ми, беше едно посплескано и грозновато бебе на гърдите ми. Знаех, че си е моето. За разлика от предния път, знаех и че е нормално да е смачкано и не особено красиво в първите си дни на бял свят. И ми се стори прекрасно с дръпнатите си подути очички и смачкано носле. Нищо не ме болеше, а вълната щастие и спокойствие, която ме заливаше, просто не може да се опише с думи.
Тази вълна бързо пресъхва три месеца по-късно при появата на коликите, но за тях ще ви разкажа следващия път.