Ако някой ви каже, че има 100% сигурни признаци за начална бременност, то той със сигурност няма представа какво говори. Всеки организъм и всяка бременност са толкова различни, че симптомите също няма как да са еднакви… или поне така си повтарях упорито, надявайки се, че този път ще се чувствам поне малко по-добре от предишния в първите месеци.
Уви, оказа се, че не съм овладяла достатъчно изкуството на самовнушението и ми беше точно толкова зле, колкото и с предишната бременност. И за да е още по-прекрасно – започнах и да изглеждам също толкова зле, като отново дадох повод за весели и явно целящи да ме ободрят коментари, че „когато майката толкова погрознява, значи ще има момиче“. Очарователно! В крайна сметка тогава успях да им натрия носовете и родих 100%-ово момче. Сега пак така ще направя! Сигурна съм. Да видят те кой погрознява.
Освен с подпухнало и покрито с пъпки лице, първият триместър ме дари и с постоянно гадене и още по-постоянен апетит, благодарение на който в 15 седмица вече бях качила завидните 8 килограма. В допълнение на всичко това получих и обичайния за всяка бременна коктейл от полудели хормони. Резултатът – нежното усмихнато блондинче се превърна в много сърдит и много емоционален тиранозавър, който ревеше с глас и едри сълзи на всеки филм и превръщаше семейните киновечери в драма с елементи на трилър.
Клетият ми съпруг вече беше участвал в тази серия на „Джурасик парк“ преди седем години и знаеше, че за да оцелее до края, е добре да не ме заговаря пръв при никакви обстоятелства и да избягва всякакъв зрителен контакт, освен ако не носи шоколад или кисели краставички. За щастие му беше известно и че тези симптоми ще отшумят след десетина седмици и нацупеният динозавър постепенно ще стане весело хипопотамче. Аз също го знаех и броях дните до този момент.
Избухливостта ми до голяма степен се дължеше и на факта, че не можех да се включа активно в отчетната група във форума, която с предишната бременност ми помагаше много да се чувствам по-добре и спокойна. Причината за това насилствено въздържание бе, че все още не бях споделила новината на колегите ми, а те щяха бързо да ме изловят, ако сложа така бленуваната лентичка за проследяване на бременността в подписа си и започна да пиша. Опитвах се да се задоволя на този етап само с четене, но честичко отварях полето за коментар и написвах всичко, което ми се искаше, а после просто не го публикувах. Ехх, колко безценни бисери загуби BG-Mamma така…
Но стига толкова. След цялата тази апокалиптична картинка е важно да споделя и хубавите емоции от тези първи три месеца, защото такива наистина има, те са много и се помнят цял живот. Може би са и най-значимите за цялата бременност и дори най-силно бушуващите депресивни хормони не могат да ги замъглят.
Усещането за безтегловност при първото посещение в АГ кабинет, за да се потвърди, че домашният тест е отчел вярно, е наистина незабравимо. Стомахът е свит на топка, а очите трескаво следят монитора на ехографа, за да видят малката точка. Само няколко милиметра, които скоро ще променят целия ни живот.
Вторият преглед е не по-малко емоционален. Звукът от биещото сърчице е в състояние да насълзи очите дори на безнадежден темерут като мен. Още си спомням как шумът като на парен локомотив продължаваше да ехти в ушите ми докато се препъвах на всеки две крачки, отивайки към офиса, защото вместо в краката си, гледах с умиление замазания черно-бял портрет на все още напълно безформеното си човече. Струваше ми се толкова прекрасно, че ми се искаше да го покажа на всички и естествено бях сигурна, че и те ще са дълбоко очаровани от неземната му красота.
В края на този триместър има и друго важно събитие – благодарение на съвременната техника е напълно възможно вече да се види ясно пола на бебето. Повечето майки са толкова любопитни да го узнаят, за да могат да започнат да мислят имена или да направят първа розова или синя покупка, че буквално треперят от вълнение.
Не и аз обаче. Аз бях категорична, че и този път ще имам момче и тази непоклатима увереност не ми позволяваше да тръпна в очакване на подобно разкритие. Дори с лека досада реагирах на цялата тържественост, с която лекарят започна:
– Даа, вижда се съвсем ясно…
– Ммм, така ли? Добре.
– Честито! Ще имате момиченце!
– Каквооо? МомИииче!…
Следва продължение