Нека започнем от това коя съм аз и защо съм тук.
Името ми е Адриана, но много от вас може би ме познават като Адри или NovemberRain от форума BG-Mamma.
Регистрирах се през далечната 2008 когато забременях със сина си. Минах през всички фази на форумния живот – от само четящ потребител до буквално живеещ за и във форума. Дори и в моментите, в които спирах да пиша, нещо винаги ме връщаше обратно и неизбежно BG-Mamma стана важна част от живота ми и ме промени не само като майка, но и като човек. Научи ме да разбирам другите, да уважавам различното мнение, да отстоявам позициите си, но и да знам кога да отстъпвам… Качества, които ми помогнаха много да изляза от болезнената си интровертност и да общувам пълноценно.
Няколко години след регистрацията си станах модератор в “Красива мама”, а след това и част от офисния екип на BG-Mamma, в ролята на редактор. Сега съм тук като автор на тази малка рубрика, в която ще споделям своите радости и неволи, вълнения и приключения в опитите ми да бъда добра майка на син ученик и новородена дъщеря.
_______________________________
Спомените от първата ми бременност вече са доста избледнели, но тези от втората са толкова ярки, че все още усещам как се разтрепераха ръцете ми когато видях втората чертичка на теста и затова моята поредица в „Колонката на Адри“ ще започне от този момент.
Казват, че най-хубавият период от бременността са първите 15 секунди…
Това в кръга на шегата, разбира се, но сигурно всяка бъдеща майка е изпитала сковаващия ужас след първите мигове на еуфория при вида на двете дългоочаквани чертички: „Ами сега?… Ще се справя ли?… Дали всичко ще е наред?… Нали ще се роди здраво?… А кога ще пребоядисаме стаята?… А колко ли ще надебелея?… А кой университет ще изберем?… Само да посмеее да пропуши!“
Бях уверена, че при второто такива глупави въпроси няма да си задавам. Все пак съм вече зряла и що годе поумняла жена, направила съм обмислен и информиран избор да стана майка за втори път, знам какво беше с първото. Таткото също този път много по-ентусиазирано прие идеята да започнем с опитите. Пък и ето го баткото – съвсем жив, здрав и прав го докарах до първи клас, въпреки всичките си неумишлени опити да го уморя с неадекватното си на моменти родителстване. А и тогава знаех толкова по-малко, отколкото сега.
И въпреки това тези две чертички отново ме вцепениха. Пулсът ми се учести, едва от няколко секунди знам, че съм бременна и вече ми се гади. Естествено и хормоналните изблици на странни настроения не закъсняват: „А пък този мой мъж! И вчера пак си беше метнал чорапите на пода, а аз деца ще му раждам! Пфу!“.
И въпреки, че ми се стори безкраен, целият ми този вътрешен монолог приключи за секунди и премина от „понякога седя и си мисля“ в „… а друг път само си седя“. Едно леко и блажено усещане ме обзе, всички объркани мисли се изпариха и просто се отпуснах с усмивка – ще ставам майка! Нищо друго няма значение!
***
Няколко минути по-късно дойде моментът да съобщя щастливата новина на таткото. Чела съм толкова много трогателни истории във форума за това – плач, прегръдки, целувки… При нас нямаше такива неща първия път и реших, че и сега няма нужда от предварително замислени помпозности и сценки и затова просто мълчаливо и усмихнато му подадох положителния тест, като с изпитателен поглед зачаках реакция. – Какво е това? – попита ме той в недоумение.
Останах с отворена уста и още по-широко отворени очи. Мислех, че съм подготвена за всякакви темерутски реакции, но определено това беше последното нещо, което ми беше хрумнало, че може да попита и ми трябваше известно време да реагирам с какъвто и да било отговор.
– Идиот! Не си ли гледал рекламата? – не го казах на глас, но си го помислих явно с достатъчно изразителна мимика, защото погледът му съвсем оглупя. – Тест за бременност е това! Положителен! – процедих вече гласно, с пронизителен фалцет.
– Аааааааа!…
Изчаках няколко секунди, за да видя какво ще последва след това „Ааа“, но не последва нищо. Вече посягах да си грабна обратно теста и гръмко да поискам развод, но той започна да се смее.
– Хахахах! Ама наистина? Супер! Хахах! Браво!
Така и не разбрах за мен ли беше това „браво“ или за него си.
Реших да не чакам повече за някаква по-адекватна реакция и отидох в детската да информирам и сина ми. Детето е толкова чувствително и от толкова време ни убеждава, че иска братче или сестриче. То със сигурност ще реагира много по-мило и емоционално.
– Вики, ще си имаме бебе! Скоро ще си батко!
– Ееее, най-сетне! Цяла година ви чакам. Много бавно ги правите тези бебета…
Дотук с надеждите ми за трогателни сцени с целувки, прегръдки и галене на корема.
– Яяя веднага да си подредиш стаята!
Мъже!..